Постинг
30.05.2013 16:59 -
Илюзията за контрол
В тази регресия, моята клиентка М. просто остави нейният водач - Вердана да говори през нея. Вердана каза доста интересни неща...
…И сега си в пространството между животите. Онова познато на теб и твоята душа пространство, в което се носиш лекичка, спокойна и отпусната. И така постепенно започваш да възстановяваш спомена заЗалата на хрониките. Това е едно голямо светло пространство, някак безкрайно, в което се пази всичкото онова знание за всичко, което е било. Сега си там, в тази зала. Тя може да е същата както преди или да изглежда по нов начин. Мислено огледай хрониките и остави онази хроника, която съответства на онзи минал живот, който е най-важен за взаимоотношенията с онзи уличен музикант, с който сте имали взаимоотношения в сегашния ти живот, просто да ти направи впечатление сега. Отиди до тази хроника и я вземи със себе си. Ако не можеш да я вземеш, просто я запомни. Сега в Залата на хрониките се появяваПорталът на времето и пространството. Това може да е врата, арка, тунел или нещо друго, което не назовавам.
Сега ще преброя от 5 до 1 и ще попаднеш в този минал живот, в някой точно определен момент от него. Ще си в приятно и отпуснато състояние и ще можеш да ми разказваш за всичко, което виждаш и усещаш. Пет – започваш да се приближаваш към портала с една единствена мисъл „Нека да се случи най-доброто, което може да се случи!“ Четири – усещането за време, пространство и тяло, свързани с онзи минал живот започват да се възстановяват.Три - образи, мисли, знания и усещания от онзи минал живот също започват да се възстановяват. Две - докосваш портала и минаваш през него сега. Едно – попадаш в точно определен момент от точно този минал живот. Сега, мислено се огледай нагоре, надолу, наляво, надясно и виж какво има около теб. Ако не виждаш, усещай! Усети дрехите, тялото си – дали е голямо или малко, усети земята – дали е твърда, мека, дали е пръст, камък, дърво. Усети движението на въздуха мислено. Мислено протегни ръце към очите си, виж дали са мъжки или женски, дали са детски или юношески или ръце на зрял човек.
П: Кажи ми как изглеждаш, какво усещаш?
М: Отново съм жена, с пищна рокля, с кринолин (роклята беше синя или розова). Много странно – смесват ми се нещата. Мислех си, че виждам подредени павета, павирана улица. Нощ, павирана улица, фенери, аз вървя, стъпките ми отекват. А след това изведнъж тези павета се превръщат в шарка на роклята ми (образите преминават един в друг няколко пъти непрекъснато – като зацикляне). Това се случва много естествено. Просто както си ходя по улицата, изведнъж улицата става част, десен, на моята рокля - като някаква магия, като илюзия.
П: Имаш ли усещането, че това може да са 2 различни живота?
М: Да, имам усещането, че има някакво смесване… на животи, или на виждане (или на ситуации).
П: Добре, сега ще преброя от 1 до 3 и когато кажа 3, просто избери единия от двата живота, онзи, който е по-важен. Едно – гледаш едновременно и двата живота, така да ги наречем, или двата вида виждане. Две- образи, мисли, спомени, знания и усещания от единия надделяват. Три – сега си в единия. Кой е?
М: Сега виждам красива жена с шапка и с пищна (небесносиня) рокля. Жената слиза от… кола, но каква кола не мога да кажа (дали карета, дали кола от 19 в., не я виждам, замъглена ми е – явно не е важна). Докато слиза, хваща роклята си, оглежда се бавно, спокойно наоколо, изследва околността (аз обаче виждам само замъглено – blurred vision) – сега пък за миг ми заприлича на булка (и роклята смени цвета си - стана бяла). Има много цветя около нея (дърветата са разцъфтели, с едни разкошни, благоуханни бледорозови цветове), сякаш е пролет. Тя е много, много щастлива и много се харесва. Мисля, че това съм аз.
П: Добре. Кой друг има в ситуацията?
М: Хихи, видях и котенце, даже няколко котенца (едното рижаво, другото черно бяло, третото…). Идват при мен, умилкват се, едни такива пухкави – успокояват ме, сякаш ми е нужно успокоение).
П: Това е добре, ти си ги обичаш!
М: Явно ми ги пращат като знак, че сега ми е нужно спокойствие. Но ако се върнем на жената – струва ми се, че тя все още е навън, на открито, но в същото време се е отправила към закрито помещение – отива на някакъв вид тържество, честване (събитие). Намира се в град. Заможна (и влиятелна) жена е.
П: Коя е годината?
М: Не знам.
П: Век?
М: Мисля, че 19-ти.
П: Ок. На територията на коя сегашна държава се намираш?
М: Англия (без колебание). Сега пред мен се разкрива някаква церемония. Свещеник с тежки, златотъкани одежди. След него вървят клисари. Но мисля, че става дума за католическа или протестантска религиозна церемония (облеклото съответства на такава). Просто използвам термините, които знам. Първо вървят свещениците, след тях клисарите, след тях много хора. Нямам представа каква е тази церемония.
П: А ти къде си в тази картинка?
М: Аз… наблюдавам. Струва ми се, че е погребение. Някъде наоколо съм… Има жени, които плачат... прегръщат се. Но не виждам ясно – много хора са (ужасно много, огромна тълпа).
П: Добре, остави първата мисъл, образ или усещане да отговори на следващия ми въпрос! Каква е церемонията?
М: Не знам... (тук цензурирах, защото първото, което си помислих, беше погребение, но после ми се стори неудачен избор). Амииии… ох, не знам. Тук не мога да видя ясно, защото пак започва да се получава някакво смесване на виждането (замъгляване). От една страна виждам хора със светли дрехи… Дори себе си. Видях себе си, да - не просто облечена в светли дрехи, но дори светеща, сякаш бягаща през пространството и времето. Много интересно. Даже ми се струва, че хем съм там, хем вече не съм там, не съм в този живот, в който влязох – въздушна съм, безплътна. Възможно е, допускам, че това може да е (било) моето собствено погребение, но това не ми хрумна веднага (тоест не знам доколко е достоверно). Но въпреки всичко сякаш се издигам над земния си живот… Да, както не виждах нищо (или по-точно виждах замъглено и неясно), изведнъж видях себе си – как пробягвам над всички тия хора, но не точно пробягвам, ами летя. Сега се виждам блестяща, с едни такива бели, ефирни дрехи, цялата окъпана в светлина, с корона, вече с тъмна коса.
П: Аха, подобно на начина, по който виждаше хората междуу животите?
М: Да, и започнах да виждам една лилава светлина и сякаш се стремя нагоре, свободна и щастлива и изобщо не ме интересува нищо долу.
П: Добре, чакай, остани долу! Къде, в тази зала е музиканта? Къде в тази зала е душата, която познаваш като музиканта в сегашния си живот? В онзи живот, който току що видяхме, в църковната зала ли е?
М: … Да.. видях… видях го сега. Мъж в костюм, който ме е хванал за ръка, но не знам дали това се случва в катедралата. Имам чувството, че се случва извън този живот, извън който и да било живот. За малко го видях в костюм долу сред тълпата, видях и себе си до него… а после изведнъж попаднахме другаде – сякаш сме мъж и жена, които са обвързани извън времето и пространството. Да, случващото в момента се разгръща извън пространството, извън времето. Сега е много странно, защото „картината“ ми се обърна, сякаш на игра, с главата надолу сме и сме като… безплътни. Хем сме безплътни, хем аз го виждам, усещам, общуваме. Това е много особено и специално общуване. Нещо като… (П. ми подава термина: „телепатия?“) телепатия. И физически, и нефизически контакт, сякаш сме се слели и се въртим, въртим, въртим… Аз съм с рокля, която не е от материя, а е от енергия (тук се абстрахирам от факта, че материята също е реализация на енергията). Той е до мен и около мен и тази рокля е обгърнала и него (вероятно метафора за моята огромна, обгръщаща, обсебваща женска енергия). Прегърнати сме и се въртим, въртим и си обменяме някакви мисли. Хм, първото, което ми хрумва е любов (човешка, романтична, не божествена, да направя някакво условно разграничение). Обменяме мисли за любов. Аз съм щастлива така, но това не се случва в конкретен живот.
П: Добре, какво е това пространство, в което се намирате?
М: Това е пространството междуу животите и ние сме души. Имам чувството, че той е… от моя грозд. И…той се идентифицира предимно като мъж, а аз предимно като жена, в своите превъплъщения. Били сме много пъти заедно, но има нещо което ни разделя. Има…. някаква магия. Сега виждам една жена, която е много могъща. Тя язди еднорог, а зад нея за този еднорог, който тя язди, са навързани много други еднорози, а тя язди първия и води редицата. И имам чувството, че тази жена има за цел по някакъв начин да възпрепятства нашите връзки по принцип, въпреки че ние сме свързани извън времето и пространството и тя това няма как да го разруши (тук се абстрахирам от факта, че в крайна сметка всички души сме едно и се стремим към Светлината, имам предвид друг вид свързаност), но в реално време, на земята, тя успява. Не казвам, че се появява точно в този образ, защото… тя просто се появява като енергия, която се завихря между нас и… Ако мисля за причината - за нея това е самоцел, аз не виждам какво тя печели, предизвиквайки разрив между нас – живот след живот, но за нас това са уроци („упражнения“ в преодоляване на препятствия за връзка между двама души).
П: Аха, в смисъл, нещо като помощ да си довършите уроците или… Тоест – тя по-скоро помага, или по-скоро пречи?
М: Тя има за цел да пречи (такъв е стремежът на енергията, насочеността ѝ, така го улавям, доколкото има зло – виждам я като зло), но косвено става така, че ние с музиканта получаваме урок или възможност за урок (тоест шанс да преодолеем пречките и да се издигнем духовно). Чрез този развой на събитията, който се повтаря в много животи (получава се такава повтаряща се схема), ние получаваме урок, всеки от нас получава урок, и оставаме все така свързани, но не знам как да прекъснем този цикъл. Не ми се дава отговор на това, а аз продължавам да си задавам въпроса, как, и защо, и докога. Защото както и преди малко казах, всичко идва от тази жена (тази енергия, тя е инструментът). Но не виждам каква е нейната връзка с нас, какво е тя, въобще какво е? Тук на земята се явява като енергия. В пространството между животите я виждам като митичен образ. Тя е все едно маска и костюм, под които няма нищо (няма материя). Еднорозите също представляват чиста енергия. Тя е просто някакъв, някакъв… бъг, както биха се изразили програмистите (грешка в системата, може би дори нарочна грешка с цел обучение, знам ли). Стана ми смешно, но това няма да се опитвам да го обяснявам сега.
П: Добре, можеш ли сега, както си там, в това пространство, да се опиташ да помолиш твоя водач да се появи? Това може да е образ, усещане, животно, енергия или просто усещане в тялото. Нещо, което е различно от това пространство.
М: Опитвам се да извикам водача, който познавам (Вердана -това е името на водача й. Клиента го знае от предишна регресия - среща с водача й).
П: Точно така, да. Просто помоли твоя водач за помощ. Тя може да се появи в същата форма, може да се появи и в друга форма.
М: Появява ми се нещо като моливче, което приемам като (изпратено от) моя водач. Моливче, което се движи право към мен. С остра миша муцунка. Може би то ще ми помогне.
П: Добре, хайде да го попитаме няколко неща. Попитай го коя е тази жена първо.
М: Отговаря ми, че това не е жена, а това е енергия, която ние двамата по някакъв начин сме предизвикали. И тя ще продължава да се вихри, докато не я угасим.
П: Чудесно! Как можете да угасите тази енергия?
М: С любов.
П: Така, добре. Защо сте отново с тази душа, която е музикантът в сегашния ти живот? Какво имате да довършите, защо сте отново заедно?
М: Ами, защото заедно трябва да реализираме една щастлива и пълноценна връзка (която да премине отвъд романтичното, както е било досега). В този живот, в някой друг, когато успеем. Няма бърза работа (казано с усмивка).
П: Супер. Ок. Какво би било подходящо за М. да направи в сегашния си живот, за тази душа, за да може да се чувства добре?
М: (прекъсва П.) Ха, дойде и Вердана, но не ми отговаря (Вердана е този водач, който познавам). Тя си свали крилата. Дойде с едни пеперудени крила, блестяща корона, блестящи дрехи, свали си крилата, пусна си косата и тръгна към мен (после започна танцувално да обикаля в кръг). Сякаш ми показва как да се движа с лекота, как да се чувствам (леко и ефирно), какво да бъде поведението ми – това, което тя прави е някаква метафора, която аз не мога напълно да интерпретирам и възпроизведа. Сваляш си крилата (отговорност) и просто ходиш, просто се радваш, просто съществуваш. Тя ми показва с движенията си какъв да бъде животът ми. Този път не ми говори. Не я чувам. Усмихва ми се и ми показва.
Вердана: „Знам, че ти е трудно (М: започна изведнъж да ми говори, даже някакси през моите гласни струни форсира думите и започва да набира скорост). Знам, че за тебе това е най-големият урок – да се научиш да се отпускаш. За други хора отпускането е противопоказно, но за теб това е урокът, това е целта! Защото си прекалено натегната. Прекалено се опитваш да контролираш не само себе си, но и околните, включително децата си. С това влияеш негативно и на другите, за съжаление. Важно е и да си го простиш, защото ти го знаеш. Много добре знаеш как влияеш на другите, но си прости и знай, че трябва просто да се стремиш да постигнеш обратното, да не контролираш хората, да ги оставиш. Защото този контрол невинаги е директен, той понякога е толкова косвен и деликатен, че другите страдат без да знаят откъде им е дошло. Затова на първо място трябва да си простиш, тъй като ти знаеш за това и се обвиняваш.“
П: Ясно. Нещо като да приемеш?
М/Вердана: „Да го приемеш. Знаеш, че го правиш, защото искаш да контролираш. На първо място своя живот. На второ място пак своя живот, но чрез живота на другите. Защото се живее по-лесно, когато всичко е под контрол. Така мислиш, но това е илюзия. Това е илюзия, която съществува само на Земята. Човек няма контрол. А всъщност е точно обратното, парадоксално, само когато се отпуснеш, (даваш възможност на) нещата (да) се случват по най-добрия начин. Точно това трябва да приемеш, да разбереш, че нещата се случват по най-добрия начин, когато не ги контролираш. Че хората около теб са най-щастливи, когато не ги контролираш. Ти не можеш да определиш как и кога и защо и дали да бъде щастлив другият човек. И си мислиш „Ако аз сега се уверя, че той прави това и това, а знам, че това и това е здравословно/правилно и т.н., той ще бъде здрав, той ще бъде щастлив.“ Не е вярно. Той ще бъде здрав и щастлив, ако не го контролираш. Ти също, ще бъдеш щастлива, ако спреш да се опитваш да контролираш собствения си живот. Но това е трудно постижимо.“
П: Коя е първата крачица към… това прощаване?
М: Ами, първата крачка е.. . Relax (отпусни се).
Ок. А втората?
М/Вердана: „Втората крачка е приеми себе си.“
П: Как?
М: Ами, точно това е трудното и точно това не ми се дава как да стане. Иначе след тази реч на моя водач и аз се чувствам малко… противоречиво.
П: Добре. Как може да приемеш себе си? Кой е най-добрия начин?
М/Вердана: „Ти си ценна (защото си част от живота, от Светлината). Трябва да го знаеш! Трябва да знаеш, че всичко, което правиш, когато не се опитваш да контролираш, или дори когато се опитваш да контролираш; всичко, което правиш, е някъде замислено, то някъде завихря някаква енергия. Всичко това има последствия, които в крайна сметка ще доведат до добро. Бавно и постепенно. Трябва да харесаш себе си. Трябва да правиш добро за себе си. Но не като контролираш другите, а просто като се опиташ да се грижиш за това да ти бъде добре. Погрешна е посоката, в която го правиш. Ти не може да го правиш, контролирайки другите. Ти просто хващаш своя живот и започваш едно по едно да изчистваш всички възелчета. Всички места, където нещо не е наред. И това е трудно.“
П: Аха, добре нещо, което може да ти помогне?
М/Вердана: „Ами, трябва да го правиш стъпка по стъпка. Не става наведнъж. Трябва да имаш огромно търпение. Не трябва да изискваш от себе си. Трябва да се глезиш повече. Защото в твоя случай става обратното. От изискването се увеличава нуждата от контрол върху собствения живот, който все ти се изплъзва, както и върху живота на другите, който пък е съвсем, съвсем далеч.“
М: Пак не получавам ясен отговор.
П: Доста изчерпателен поне беше отговорът, независимо, че не ти се струва ясен. А после какво ще се случи, прощаваш си, приемаш го?
М/Вердана: „Прощаваш си, приемаш го, отваряш се. Ти си затворена. За всички. И за душата си. В момента си затворена дори за душата си. Душата ти в някакъв смисъл се е скътала някъде съвсем дълбоко и се опитва да излезе. Подава ти непрекъснато сигнали как да я измъкнеш от там. И понеже ти подава тези непрекъснати сигнали, ти вече си поела по този път. Така че спокойно! Ще стигнеш!“
П: Има ли още нещо, което Вердана иска да ти каже?
М/Вердана: Изпращам ти златна светлина, златна енергия.
П: Чудесно. Приемай!
М/Вердана: … Защото имаш нужда от нея сега, а в бъдеще ще се научиш как и сама да си я извличаш от там, откъдето идва всяка енергия – от Светлината.
П: Добре, супер! Преди да се разделим с нея, всъщност какво може да направи М. за взаимоотношенията си с този музикант?
М/Вердана: „Да контактува с него, да не прекъсва връзката. Колкото и странно и парадоксално да е, това може да я успокои, да престане дори да сънува натрапчиви сънища. Просто влизайки в контакт, тя гаси тези разпалени емоции, които се разпалват с случая при нея поради липсата на контакт. Такава е тази връзка във времето и пространството и отвъд времето и пространството, че се появява желание, когато липсва контакт. А когато има някакъв контакт, желанието се потушава (в случая говорим за деградивното желание). В крайна сметка целта е да се осъществи пълноценна връзка между тези две души във времето и пространството. Това няма да стане в този живот. Само че трябва да има някакъв контакт. Било то разговор, споделяне, в каквато и да било форма.“
П: Добре, има ли още нещо, което Вердана иска да ти каже?
М: Не
П: Супер, благодари ѝ много, за всичко, което ти каза, за всичко, което ти показа, и бавно я пусни да се отдалечи. Да става все по-далечна и по-далечна. И така, след малко ще преброя от 1 до 5 и когато кажа пет, можеш да отвориш очи тук и сега. Но преди това искам да сключим споразумение между твоето съзнание и подсъзнание да запомнят всичко, което чу, видя и усети, и да го приложат по най-добрия начин, под най-добрата форма, в сегашния ти живот. Едно – започваш да усещаш все повече и повече тук и сега своето тяло на това диванче. Две – искаш да вдишаш дълбоко, да усетиш как се събужда тялото, ръцете, главата, краката. Три – възстановяваш нормалното функциониране на всички свои физически и психически процеси. Четири- усещаш се все по-будна и по-будна, тук и сега на 29 април 2013 г. Пет – можеш лекичко да се размърдаш и да махнеш превръзката.
набрал текста: М. М. (самият клиент)
още случаи можете да прочетете ТУК
…И сега си в пространството между животите. Онова познато на теб и твоята душа пространство, в което се носиш лекичка, спокойна и отпусната. И така постепенно започваш да възстановяваш спомена заЗалата на хрониките. Това е едно голямо светло пространство, някак безкрайно, в което се пази всичкото онова знание за всичко, което е било. Сега си там, в тази зала. Тя може да е същата както преди или да изглежда по нов начин. Мислено огледай хрониките и остави онази хроника, която съответства на онзи минал живот, който е най-важен за взаимоотношенията с онзи уличен музикант, с който сте имали взаимоотношения в сегашния ти живот, просто да ти направи впечатление сега. Отиди до тази хроника и я вземи със себе си. Ако не можеш да я вземеш, просто я запомни. Сега в Залата на хрониките се появяваПорталът на времето и пространството. Това може да е врата, арка, тунел или нещо друго, което не назовавам.
Сега ще преброя от 5 до 1 и ще попаднеш в този минал живот, в някой точно определен момент от него. Ще си в приятно и отпуснато състояние и ще можеш да ми разказваш за всичко, което виждаш и усещаш. Пет – започваш да се приближаваш към портала с една единствена мисъл „Нека да се случи най-доброто, което може да се случи!“ Четири – усещането за време, пространство и тяло, свързани с онзи минал живот започват да се възстановяват.Три - образи, мисли, знания и усещания от онзи минал живот също започват да се възстановяват. Две - докосваш портала и минаваш през него сега. Едно – попадаш в точно определен момент от точно този минал живот. Сега, мислено се огледай нагоре, надолу, наляво, надясно и виж какво има около теб. Ако не виждаш, усещай! Усети дрехите, тялото си – дали е голямо или малко, усети земята – дали е твърда, мека, дали е пръст, камък, дърво. Усети движението на въздуха мислено. Мислено протегни ръце към очите си, виж дали са мъжки или женски, дали са детски или юношески или ръце на зрял човек.
П: Кажи ми как изглеждаш, какво усещаш?
М: Отново съм жена, с пищна рокля, с кринолин (роклята беше синя или розова). Много странно – смесват ми се нещата. Мислех си, че виждам подредени павета, павирана улица. Нощ, павирана улица, фенери, аз вървя, стъпките ми отекват. А след това изведнъж тези павета се превръщат в шарка на роклята ми (образите преминават един в друг няколко пъти непрекъснато – като зацикляне). Това се случва много естествено. Просто както си ходя по улицата, изведнъж улицата става част, десен, на моята рокля - като някаква магия, като илюзия.
П: Имаш ли усещането, че това може да са 2 различни живота?
М: Да, имам усещането, че има някакво смесване… на животи, или на виждане (или на ситуации).
П: Добре, сега ще преброя от 1 до 3 и когато кажа 3, просто избери единия от двата живота, онзи, който е по-важен. Едно – гледаш едновременно и двата живота, така да ги наречем, или двата вида виждане. Две- образи, мисли, спомени, знания и усещания от единия надделяват. Три – сега си в единия. Кой е?
М: Сега виждам красива жена с шапка и с пищна (небесносиня) рокля. Жената слиза от… кола, но каква кола не мога да кажа (дали карета, дали кола от 19 в., не я виждам, замъглена ми е – явно не е важна). Докато слиза, хваща роклята си, оглежда се бавно, спокойно наоколо, изследва околността (аз обаче виждам само замъглено – blurred vision) – сега пък за миг ми заприлича на булка (и роклята смени цвета си - стана бяла). Има много цветя около нея (дърветата са разцъфтели, с едни разкошни, благоуханни бледорозови цветове), сякаш е пролет. Тя е много, много щастлива и много се харесва. Мисля, че това съм аз.
П: Добре. Кой друг има в ситуацията?
М: Хихи, видях и котенце, даже няколко котенца (едното рижаво, другото черно бяло, третото…). Идват при мен, умилкват се, едни такива пухкави – успокояват ме, сякаш ми е нужно успокоение).
П: Това е добре, ти си ги обичаш!
М: Явно ми ги пращат като знак, че сега ми е нужно спокойствие. Но ако се върнем на жената – струва ми се, че тя все още е навън, на открито, но в същото време се е отправила към закрито помещение – отива на някакъв вид тържество, честване (събитие). Намира се в град. Заможна (и влиятелна) жена е.
П: Коя е годината?
М: Не знам.
П: Век?
М: Мисля, че 19-ти.
П: Ок. На територията на коя сегашна държава се намираш?
М: Англия (без колебание). Сега пред мен се разкрива някаква церемония. Свещеник с тежки, златотъкани одежди. След него вървят клисари. Но мисля, че става дума за католическа или протестантска религиозна церемония (облеклото съответства на такава). Просто използвам термините, които знам. Първо вървят свещениците, след тях клисарите, след тях много хора. Нямам представа каква е тази церемония.
П: А ти къде си в тази картинка?
М: Аз… наблюдавам. Струва ми се, че е погребение. Някъде наоколо съм… Има жени, които плачат... прегръщат се. Но не виждам ясно – много хора са (ужасно много, огромна тълпа).
П: Добре, остави първата мисъл, образ или усещане да отговори на следващия ми въпрос! Каква е церемонията?
М: Не знам... (тук цензурирах, защото първото, което си помислих, беше погребение, но после ми се стори неудачен избор). Амииии… ох, не знам. Тук не мога да видя ясно, защото пак започва да се получава някакво смесване на виждането (замъгляване). От една страна виждам хора със светли дрехи… Дори себе си. Видях себе си, да - не просто облечена в светли дрехи, но дори светеща, сякаш бягаща през пространството и времето. Много интересно. Даже ми се струва, че хем съм там, хем вече не съм там, не съм в този живот, в който влязох – въздушна съм, безплътна. Възможно е, допускам, че това може да е (било) моето собствено погребение, но това не ми хрумна веднага (тоест не знам доколко е достоверно). Но въпреки всичко сякаш се издигам над земния си живот… Да, както не виждах нищо (или по-точно виждах замъглено и неясно), изведнъж видях себе си – как пробягвам над всички тия хора, но не точно пробягвам, ами летя. Сега се виждам блестяща, с едни такива бели, ефирни дрехи, цялата окъпана в светлина, с корона, вече с тъмна коса.
П: Аха, подобно на начина, по който виждаше хората междуу животите?
М: Да, и започнах да виждам една лилава светлина и сякаш се стремя нагоре, свободна и щастлива и изобщо не ме интересува нищо долу.
П: Добре, чакай, остани долу! Къде, в тази зала е музиканта? Къде в тази зала е душата, която познаваш като музиканта в сегашния си живот? В онзи живот, който току що видяхме, в църковната зала ли е?
М: … Да.. видях… видях го сега. Мъж в костюм, който ме е хванал за ръка, но не знам дали това се случва в катедралата. Имам чувството, че се случва извън този живот, извън който и да било живот. За малко го видях в костюм долу сред тълпата, видях и себе си до него… а после изведнъж попаднахме другаде – сякаш сме мъж и жена, които са обвързани извън времето и пространството. Да, случващото в момента се разгръща извън пространството, извън времето. Сега е много странно, защото „картината“ ми се обърна, сякаш на игра, с главата надолу сме и сме като… безплътни. Хем сме безплътни, хем аз го виждам, усещам, общуваме. Това е много особено и специално общуване. Нещо като… (П. ми подава термина: „телепатия?“) телепатия. И физически, и нефизически контакт, сякаш сме се слели и се въртим, въртим, въртим… Аз съм с рокля, която не е от материя, а е от енергия (тук се абстрахирам от факта, че материята също е реализация на енергията). Той е до мен и около мен и тази рокля е обгърнала и него (вероятно метафора за моята огромна, обгръщаща, обсебваща женска енергия). Прегърнати сме и се въртим, въртим и си обменяме някакви мисли. Хм, първото, което ми хрумва е любов (човешка, романтична, не божествена, да направя някакво условно разграничение). Обменяме мисли за любов. Аз съм щастлива така, но това не се случва в конкретен живот.
П: Добре, какво е това пространство, в което се намирате?
М: Това е пространството междуу животите и ние сме души. Имам чувството, че той е… от моя грозд. И…той се идентифицира предимно като мъж, а аз предимно като жена, в своите превъплъщения. Били сме много пъти заедно, но има нещо което ни разделя. Има…. някаква магия. Сега виждам една жена, която е много могъща. Тя язди еднорог, а зад нея за този еднорог, който тя язди, са навързани много други еднорози, а тя язди първия и води редицата. И имам чувството, че тази жена има за цел по някакъв начин да възпрепятства нашите връзки по принцип, въпреки че ние сме свързани извън времето и пространството и тя това няма как да го разруши (тук се абстрахирам от факта, че в крайна сметка всички души сме едно и се стремим към Светлината, имам предвид друг вид свързаност), но в реално време, на земята, тя успява. Не казвам, че се появява точно в този образ, защото… тя просто се появява като енергия, която се завихря между нас и… Ако мисля за причината - за нея това е самоцел, аз не виждам какво тя печели, предизвиквайки разрив между нас – живот след живот, но за нас това са уроци („упражнения“ в преодоляване на препятствия за връзка между двама души).
П: Аха, в смисъл, нещо като помощ да си довършите уроците или… Тоест – тя по-скоро помага, или по-скоро пречи?
М: Тя има за цел да пречи (такъв е стремежът на енергията, насочеността ѝ, така го улавям, доколкото има зло – виждам я като зло), но косвено става така, че ние с музиканта получаваме урок или възможност за урок (тоест шанс да преодолеем пречките и да се издигнем духовно). Чрез този развой на събитията, който се повтаря в много животи (получава се такава повтаряща се схема), ние получаваме урок, всеки от нас получава урок, и оставаме все така свързани, но не знам как да прекъснем този цикъл. Не ми се дава отговор на това, а аз продължавам да си задавам въпроса, как, и защо, и докога. Защото както и преди малко казах, всичко идва от тази жена (тази енергия, тя е инструментът). Но не виждам каква е нейната връзка с нас, какво е тя, въобще какво е? Тук на земята се явява като енергия. В пространството между животите я виждам като митичен образ. Тя е все едно маска и костюм, под които няма нищо (няма материя). Еднорозите също представляват чиста енергия. Тя е просто някакъв, някакъв… бъг, както биха се изразили програмистите (грешка в системата, може би дори нарочна грешка с цел обучение, знам ли). Стана ми смешно, но това няма да се опитвам да го обяснявам сега.
П: Добре, можеш ли сега, както си там, в това пространство, да се опиташ да помолиш твоя водач да се появи? Това може да е образ, усещане, животно, енергия или просто усещане в тялото. Нещо, което е различно от това пространство.
М: Опитвам се да извикам водача, който познавам (Вердана -това е името на водача й. Клиента го знае от предишна регресия - среща с водача й).
П: Точно така, да. Просто помоли твоя водач за помощ. Тя може да се появи в същата форма, може да се появи и в друга форма.
М: Появява ми се нещо като моливче, което приемам като (изпратено от) моя водач. Моливче, което се движи право към мен. С остра миша муцунка. Може би то ще ми помогне.
П: Добре, хайде да го попитаме няколко неща. Попитай го коя е тази жена първо.
М: Отговаря ми, че това не е жена, а това е енергия, която ние двамата по някакъв начин сме предизвикали. И тя ще продължава да се вихри, докато не я угасим.
П: Чудесно! Как можете да угасите тази енергия?
М: С любов.
П: Така, добре. Защо сте отново с тази душа, която е музикантът в сегашния ти живот? Какво имате да довършите, защо сте отново заедно?
М: Ами, защото заедно трябва да реализираме една щастлива и пълноценна връзка (която да премине отвъд романтичното, както е било досега). В този живот, в някой друг, когато успеем. Няма бърза работа (казано с усмивка).
П: Супер. Ок. Какво би било подходящо за М. да направи в сегашния си живот, за тази душа, за да може да се чувства добре?
М: (прекъсва П.) Ха, дойде и Вердана, но не ми отговаря (Вердана е този водач, който познавам). Тя си свали крилата. Дойде с едни пеперудени крила, блестяща корона, блестящи дрехи, свали си крилата, пусна си косата и тръгна към мен (после започна танцувално да обикаля в кръг). Сякаш ми показва как да се движа с лекота, как да се чувствам (леко и ефирно), какво да бъде поведението ми – това, което тя прави е някаква метафора, която аз не мога напълно да интерпретирам и възпроизведа. Сваляш си крилата (отговорност) и просто ходиш, просто се радваш, просто съществуваш. Тя ми показва с движенията си какъв да бъде животът ми. Този път не ми говори. Не я чувам. Усмихва ми се и ми показва.
Вердана: „Знам, че ти е трудно (М: започна изведнъж да ми говори, даже някакси през моите гласни струни форсира думите и започва да набира скорост). Знам, че за тебе това е най-големият урок – да се научиш да се отпускаш. За други хора отпускането е противопоказно, но за теб това е урокът, това е целта! Защото си прекалено натегната. Прекалено се опитваш да контролираш не само себе си, но и околните, включително децата си. С това влияеш негативно и на другите, за съжаление. Важно е и да си го простиш, защото ти го знаеш. Много добре знаеш как влияеш на другите, но си прости и знай, че трябва просто да се стремиш да постигнеш обратното, да не контролираш хората, да ги оставиш. Защото този контрол невинаги е директен, той понякога е толкова косвен и деликатен, че другите страдат без да знаят откъде им е дошло. Затова на първо място трябва да си простиш, тъй като ти знаеш за това и се обвиняваш.“
П: Ясно. Нещо като да приемеш?
М/Вердана: „Да го приемеш. Знаеш, че го правиш, защото искаш да контролираш. На първо място своя живот. На второ място пак своя живот, но чрез живота на другите. Защото се живее по-лесно, когато всичко е под контрол. Така мислиш, но това е илюзия. Това е илюзия, която съществува само на Земята. Човек няма контрол. А всъщност е точно обратното, парадоксално, само когато се отпуснеш, (даваш възможност на) нещата (да) се случват по най-добрия начин. Точно това трябва да приемеш, да разбереш, че нещата се случват по най-добрия начин, когато не ги контролираш. Че хората около теб са най-щастливи, когато не ги контролираш. Ти не можеш да определиш как и кога и защо и дали да бъде щастлив другият човек. И си мислиш „Ако аз сега се уверя, че той прави това и това, а знам, че това и това е здравословно/правилно и т.н., той ще бъде здрав, той ще бъде щастлив.“ Не е вярно. Той ще бъде здрав и щастлив, ако не го контролираш. Ти също, ще бъдеш щастлива, ако спреш да се опитваш да контролираш собствения си живот. Но това е трудно постижимо.“
П: Коя е първата крачица към… това прощаване?
М: Ами, първата крачка е.. . Relax (отпусни се).
Ок. А втората?
М/Вердана: „Втората крачка е приеми себе си.“
П: Как?
М: Ами, точно това е трудното и точно това не ми се дава как да стане. Иначе след тази реч на моя водач и аз се чувствам малко… противоречиво.
П: Добре. Как може да приемеш себе си? Кой е най-добрия начин?
М/Вердана: „Ти си ценна (защото си част от живота, от Светлината). Трябва да го знаеш! Трябва да знаеш, че всичко, което правиш, когато не се опитваш да контролираш, или дори когато се опитваш да контролираш; всичко, което правиш, е някъде замислено, то някъде завихря някаква енергия. Всичко това има последствия, които в крайна сметка ще доведат до добро. Бавно и постепенно. Трябва да харесаш себе си. Трябва да правиш добро за себе си. Но не като контролираш другите, а просто като се опиташ да се грижиш за това да ти бъде добре. Погрешна е посоката, в която го правиш. Ти не може да го правиш, контролирайки другите. Ти просто хващаш своя живот и започваш едно по едно да изчистваш всички възелчета. Всички места, където нещо не е наред. И това е трудно.“
П: Аха, добре нещо, което може да ти помогне?
М/Вердана: „Ами, трябва да го правиш стъпка по стъпка. Не става наведнъж. Трябва да имаш огромно търпение. Не трябва да изискваш от себе си. Трябва да се глезиш повече. Защото в твоя случай става обратното. От изискването се увеличава нуждата от контрол върху собствения живот, който все ти се изплъзва, както и върху живота на другите, който пък е съвсем, съвсем далеч.“
М: Пак не получавам ясен отговор.
П: Доста изчерпателен поне беше отговорът, независимо, че не ти се струва ясен. А после какво ще се случи, прощаваш си, приемаш го?
М/Вердана: „Прощаваш си, приемаш го, отваряш се. Ти си затворена. За всички. И за душата си. В момента си затворена дори за душата си. Душата ти в някакъв смисъл се е скътала някъде съвсем дълбоко и се опитва да излезе. Подава ти непрекъснато сигнали как да я измъкнеш от там. И понеже ти подава тези непрекъснати сигнали, ти вече си поела по този път. Така че спокойно! Ще стигнеш!“
П: Има ли още нещо, което Вердана иска да ти каже?
М/Вердана: Изпращам ти златна светлина, златна енергия.
П: Чудесно. Приемай!
М/Вердана: … Защото имаш нужда от нея сега, а в бъдеще ще се научиш как и сама да си я извличаш от там, откъдето идва всяка енергия – от Светлината.
П: Добре, супер! Преди да се разделим с нея, всъщност какво може да направи М. за взаимоотношенията си с този музикант?
М/Вердана: „Да контактува с него, да не прекъсва връзката. Колкото и странно и парадоксално да е, това може да я успокои, да престане дори да сънува натрапчиви сънища. Просто влизайки в контакт, тя гаси тези разпалени емоции, които се разпалват с случая при нея поради липсата на контакт. Такава е тази връзка във времето и пространството и отвъд времето и пространството, че се появява желание, когато липсва контакт. А когато има някакъв контакт, желанието се потушава (в случая говорим за деградивното желание). В крайна сметка целта е да се осъществи пълноценна връзка между тези две души във времето и пространството. Това няма да стане в този живот. Само че трябва да има някакъв контакт. Било то разговор, споделяне, в каквато и да било форма.“
П: Добре, има ли още нещо, което Вердана иска да ти каже?
М: Не
П: Супер, благодари ѝ много, за всичко, което ти каза, за всичко, което ти показа, и бавно я пусни да се отдалечи. Да става все по-далечна и по-далечна. И така, след малко ще преброя от 1 до 5 и когато кажа пет, можеш да отвориш очи тук и сега. Но преди това искам да сключим споразумение между твоето съзнание и подсъзнание да запомнят всичко, което чу, видя и усети, и да го приложат по най-добрия начин, под най-добрата форма, в сегашния ти живот. Едно – започваш да усещаш все повече и повече тук и сега своето тяло на това диванче. Две – искаш да вдишаш дълбоко, да усетиш как се събужда тялото, ръцете, главата, краката. Три – възстановяваш нормалното функциониране на всички свои физически и психически процеси. Четири- усещаш се все по-будна и по-будна, тук и сега на 29 април 2013 г. Пет – можеш лекичко да се размърдаш и да махнеш превръзката.
набрал текста: М. М. (самият клиент)
още случаи можете да прочетете ТУК
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
