Той стоeше на ръба на една много висока скала от която не можеш да види земята под себе си. Все още се чудеше дали да скочи. Около него царуваше една дълбока тишина, ама от онези, в които наистина нищо не се чува... нито шумовете около него, нито птиците, нито вятъра, дори собствените си дъх не чуваше... 

Скочи... с краката надолу като пирон...

Усети че е навел глава надолу. Беше му любопитно къде ще падне... и сети... вдигна брадичката си, сякаш опитайки да разтвори някакъв мислен парашут, който започваше някъде под устата му и като че ли от неговите устни се чу: „Да бъде моята създателска воля! Сприй!“ Сякаш всичко замръзна, чу се звук от тътен  и той се закова във въздуха... усмихна се доволен... „Скокът в нищото“ беше успешен...

В този момент под краката му се матереализира скалата от която беше скочил, но сякаш се намираше в основата й... „Катери се“ се чу някакъв глас. И той започна да се катери...само миг по-късно... той  стоеше на ръба на една много висока скала от която не можеш да види земята под себе си. Все още се чудеше дали да скочи. Около него царуваше една дълбока тишина, ама от онези... той спря. Вече беше виждал този момент. Знаеш трябва да скочи. Така беше „редно“. И някак „знаеше“ какво ще се случи ако скочи...

Скочи... с краката надолу като пирон..

Този път много бързо си спомни и вдигна брадичката си и каза: „Да бъде моята създателска воля! Сприй!“ „Парашута“ се разтвори и мигновено се закова в нищото. Така той откри споменът...